1  VITOSHA, VLEDENIALA, AND NASTRAKNALA, GLEDASHE STROKU ISPUT BIALATA SIMANTIA, PROTSEPENE VLEDENIALA, NASTRAKNALA, GLEDASHE STROKU ISPUT BIALATA SIMANTIA, PROTSEPENE be, ii cudno, toja dim beshe segat taka vesel, taka privetliv, taka radvase dusata, toj na umiavase toplinata, blagodemstvieto, zadovolstvoto, kojeto okražavase štastlivite na toja sviat, na puk na mrazovete, na vitushkite fortuni, na ledenoto fmrtjavašte dihani na zimata. Imeno na taja gledka se naslaždavaha od prozoreca si, sednali na mekoto kanape, kodeni gospože Jurdanovi, ženeni pred godina i polovina. Canko Jurdanov, važen činovnik v jedno ministerstvo, čovek obrazovan, svetski i strasno privrzan v mladata se žena, vpivaše malčaliv pogled njakade kam snežnite halboci na vituša. Očevidno, toj nito gledaše nešto tam, nito be pak zanjat od njakakva opredelena misel, preštoto liceta mu paziše izraženjeto na onaja spokojna, bezgrižna rasejanost, kojata obladava nevolno čoveka, kogato dušata mu je mirna, kogato životat mu teče plavno i gladko, i kogato toj iz jedna topla staja, oživena od prisustvito na jedna prekrasna sapruga, pri veseloto bumtenje na sobata, gleda navn, vpjasno fučaštite vejanje na zimata. Vsjako je ispitval to vaš cestlivo egoistično se nepodobno sastojanje. Pogledat na ženamu sašto bjagaše izvan stajata, no be taka daleko i bezcelno. Tja go beše upreala dolu, kam edin sasetski dvor. V denotu na toja dvor imaše bedna polusrutena kštica s nesak kumin, kojto gledaše pečelno kam nebetu, bez da ispušta kam nego topal dim. Ispod navisnalata i iskrivena strjaha pogleždaše jedno prozorče, trite razbiti stakla na kojetu bijaha zapušeni sa zdripi, a pred praga na niskite vrata sa natrupala prija spasnjak. Taja bedna kštica, zgušena mežd golemite bogatski domove, priličaše na jedna dripava prosekinja, zabludena mežd okup šteslivi i gordi majorki. Prilikata na kštičkata sa sprosekinjata ošte poviče se uveličavaše od vide, kojto imaše, kato da podlaga raka kam ogrobnite novi kšti okol si i da kazava, Milost, pratete mi jedno od vašite dravca, i aš će se naplnja s toplina. Pratete mi jedno od vašite skapi ukrašenja, i aš će se naplnja s radost. Moži bi i sas pesem tazi večer. Vidite li, malko mi treava za da bada blagodarno od Boga, smilete se. No golemite kšti malčet, te sa bezdušni, a šteslivite čoveci ne čuvat. Uvi, štastijeto ima toja porog, da zatapjava sluhovoto tapanče. Blagodatnoto bumtenje na pešta ne dopuska do uhoto im ostrata pesem na fortunata v probitata kšta na Siromaha. Vidi se gospoža Jordanova čutaja pesem, zašto to liceto ji, poleka-leka se pokri sa soblaci, i žalost ne nadejna o vlažni očite ji. Gletata tančevica, kakvo li čini sega? Vidiš li, Canko, samo tehnjat komin se puši, produmat ja zamisleno na maža si, bez da dega oči od tripavoto prozorče na bednoto žilište. Mažeti svali togava pogled od vrhovete na vituša i pogledna živo kam Siromahske dvor. Neštastnata, promlvi toj, i sa spet deca očte, je vav taja stajčka, bez ogan, natapkani. Da beše živ mažeti, toj šteše da gi prehrani sa smalkata si platka, a sega, kak se pominuvat? Predstavjam si, Vero. — Bože, bože, zašto si daval siromahsi? — izvika nevolno Vera, i po licetu ji mina nov oblak od iskre na skrab. — I kazvat njakoji, če u nas njamalo kraj na siromahsija. Navjarno tova se kazva, za da se izvinim, za da to njama i milosrdije — zabeljaza Canko. V toja mik fortunata pjasno ishočea na ven, da se raztrepereha prozorcite. Vera izvika nečajano, kato sočeše Danđo vičinata kaštica. Fortunata sas neodolimata si sila beše istikala dripite, što zapušvaha ščupinite stakla na prozoreca, i nahlu svobodno v tmnata stajčka. Tova proizvede strašen smut v stajata. Decata ispištjaha od uhapfaneto na ljutja stud, i to s čas iskoknaha na ven, obviti počitiva v parcali, a malkite sama poriski i silno rasplakani, vsikite huknaha prez dvora, da se skriha pod strašinata na jedna kovačnica na drugjemu kraji, deto ogništjeto smekčavaše kolko gode vzduha. Sama majkata ostana v stajata, da zapušva tam dubkite, nejnoto bolnavo i suho lice sem jarna v tjah, kato jedno previdenije. Novejaviceta razmati sa snežni oblaci vzduha, i prepreči na dvamata sapruzi izrelištjeto. Togava te se obrnaha na sam, i pogledite im padnaha na tjahnata zatopljana staja, bogato ukrasena sas kartini, va bogati kražila, sas velikolepnite lambi, položeni na orehov stol, sa sfilenite kresla, skapi kovjori, bibelotite, statuikite. Taja gledka na ličnoto im blagopolučie i oholnost zamik smuti dušite im črez kontrasta si sa sprvoto. No skoro teškoto nastrojenje odslabna, i razgovorate im se odnese na drug predmet. Sjakaš jedna debela zavesa padna među čestitata dvojka i svete na neštasnite. Po ne uvera, tova uspokojenja se videše, tjah stana za nešto, i kato mina kraju gledaloto, frli brz i štesliv pogled na beličkoto, milovidno, usmihnato ličence, kojeto vidjava v golemja kristal. — Апропо, забравих, а ми ти какво направиш дрехата? — попита тја живо мужа си, който оставаше се още по замислен. — Која дреха? — Как, забрави ли? — Сорти де балат. — Ах, сорти де балат, наистина забравих. — Хубава работа, да забравиш. — Какав си оригинал, цанко? — каза Вера полусрдито, като си поправише туалета нешто. Цанко стана и замислен зе да ходи из стаята. — И чуиш ли? — обрна се пак Вера. — Иди у модня магазинна мадам У. Там видях аз чудесен един сорти де балат, брокар, чудо, прелест, безподобно нешто. — Но то је соленичек, пиленце. — Соленичек? Стои трисят лева. Та такава мизерност наричеш соленичко. Или искаш да ме сконфузиш. Ти знаеш, че ще бъдем поканени на бала у третја ден на коледа, и мене ми необходимо на метката, като въздуха, който дишим. Прекрасно, прекрасно. Не е достатачно да кажеш «прекрасно, цанинце», но трябва да побрзаш, да не би някоја друга хубосница да купи тая великолепна дреха. Представи си, то ще бъде просто ужасно. Представи си! По голям ужас, отколкото сцената, която ни се лъсна преди малко, щеше да доврши Цанко иронически, но предавка думите си. Вера го гледаше нетрпеливо. — Е? — Слушай, драга Верке, зафана Цанко со сериозен вид. Тя предвиди, че той ще прави някакви възражения и го пресече решително. — Няма, драга Верке, вапросът е решен. — Ти знаеш, че аз нищо не съм ти отказвал, нищо, но... — Без сно от цанинце, — извика Вера, като плесна галяно мажа си по бузата и го заля с блясака на чудната си усмивка, — ти трябваше сам да ми направиш един приятен сюрприз. Ти знаеш да ги правиш и по най-деликатен начин. — Па, ако не това, най-после друго, аз се полагам на твоя изящен вкус. Светната Вера, очевидно, искаше да блесне с някою извенреден накид на коледа. Без такова нещо, чинеше и се, че не ще да посрещне праздника, как то подобава. — Добре, согласен, — каза изведнъж с осветлено лице цанко. — Ще ти направя сюрприз, достоин за тебе, за твоето природно добро срце, за твоята несравнена и любяща душа. — Дай ръката, Фезон Лапе, — каза Вера, като фа на десницат над цанка и астар си примирително. Мракна се скоро. Вера беше в страшно волнении целият ден за сюрприза, който и саготвеше. Воображение той още от сега работеше, за да открие тайната на изненадата, а тая изненада ще бъде тврде, тврде радостна за нея. Тя знаеше, че, когато цанко обещае нешто, то умее да го испълни по-жентлменски. И наистина, дали пак ще бъде безподобният божественният сортидебал от прелестния брокар или друго трофило, златно, драгоценно, бриллиантово? Как тя ще бъде вазхитена, какъв благороден е тоя цанко? Цанко каснееше и не се завръщаше у дома си. Товал величаваше сладостно мачителното копнение на Вера. Смрачи се совсем, цанко не идеше. Бурята фучеше яростно навън, в гастите тамнини. Прозорците тръщаха от беснотията ѝ. Той анеприятен шум докара на ума на Вера за бедната данчовица и за голичките ѝ деца. — Бодни вечери сега! Те лягат без огонь! Те срещат Рождество гладни! Боже, Боже, защо си дал сиромаси? Пошушна си тя пак, и срцето ѝ внезапно и болезненно се сви от мъка. Сякаш, че някакво угрезени на савеста ѝ нападна. Толкова щастье при такова нещастье и се стори като едно престапление. Ней ставаше тежко при тия мисли, да чувстваше, че е виновна пред някого си за нещо си, но не смееше да си даде сметка за това, да отговори на себе си, защо е неспокойна. И у нея неволно желание оживя да се отклони от тия мисли, да се развлече с нещо друго. Душа суетна, но природно добра, слаба и впечатлителна, каквато беше, тя сещаше, че не беше добре да баде толкова благополучна, когато в света има толкова страдания, че трябваше негли да стори нещо за тия страдания, но нямаше кораж, нито привичка, да се потопи смело в тој друг, невесел мир на човешките бедствия. Защото не стига да имаш желание, и даже да имаш возможност, за да правиш добро, трябва и да смееш да го правиш, защото да струваш доброто, както всеки светл подвиг, изисква известна доза храброст, почти героизм. Само злото се върши лесно и даже несознателно, затова и областа на неговото царуване обземат цял свят. И Вера, под натиска на тежките мисли, които и притискаха мозака, с неволна радост чу стапки, че идат кам вратата. Тя се зарадва на случая, който идеше да я развече, вероятно цанко идеше с бездяща си дар. — Непременно сортите балате, — каза си тя, и срцето и затупло от нового детинского восхищения, тя скокна права. Вратата се отвори, вместо цанко влезе данчовица и с нея пете и деца. Вера не можеше да ги познае, те бяха пременени с нови дрешки, всички в топли кожухчета, радостни и усмихнати. — Цалувайте мами на господарката рачичката, — каза данчовица на децата и, които едно по-другу се зарадиха да и цалуват раката, без да може тя да се савземе от изумление. — Какво е, какво е, — попита Вера. — Бог да ти го ворне стопати и да те зарадва, както ти нас зарадва, господарко, — каза данчовица прослзена. — Сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу Божия ден. Господ и света Богородица да те благословют, да то ни облече и ни прати кола дровца и ядене, да да посрещнем коледа. Сега и нам се вярва, че Господ се ражда. Цалувайте, цалувайте мами рака на господарката. Вера зинят удивление. Тя сама се умили до слзи, но не можеше да си обясни, какво значат тие благословии и благодарениято данчовица. — Навярно, имате погрешка, булка данчовице, — каза тя живо, но в същия час вратата се отвори и там се появи усмихнатото лице на мажей, който се спря и фырли щастлив поглед на трогателнату сцену, която сам беше деликатно подготвил. Вера се сети, това било сюрпризот. Тя се спусна към цанка прослзена и го цалуна по челото соседна дзванлива, дълга и молчалива цалувка. Тая цалувка беше найчистата, найблагородната, найблажината, с която някой сапруг е бил надаряван от сапругата си. Край Редактор субтитров О.Голубкина Корректор А.Кулакова